И така стигаме до хипотезите, при които абсолютната давност няма да намери приложение.
1. В чл. 112, ал. 2, т. 1 са посочени два вида вземания, за които вече казахме, че са определени съобразно правосубектността, а именно такива свързани с търговската дейност извършвана от еднолични търговци или на физически лица – съдружници в дружество по чл. 357 от ЗЗД.
Що се отнася до първата хипотеза макар едноличният търговец да е физическо лице, то законодателят счете за недопустимо, когато вземането е свързано с неговата търговска дейност за него да се прилага правилото на абсолютната давност. Качеството на едноличен търговец задължава съответното лице да полага грижата на добрия търговец за разлика от дължимата грижа на всички други лица в гражданското право, а именно тази на добрия стопанин. „Длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър търговец“, повелява чл. 302 от Търговския закон. В сравнение с грижата на добрия стопанин, става въпрос за грижа, изискваща притежаването на съответния търговски опит, знания, умения, поради което се и отнася до всички търговци – физически лица – ЕТ и юридически лица – търговски дружества, за които сделката е търговска тоест изпълнението на поетото задължение представлява осъществяване на дейност по занятие. Върховният касационен съд в решение № 6/ 2013г. приема, че „преценката за дължимата грижа следва да се извършва на база търговското качество на длъжника”. В друго свое решение № 180 от 2015г. ВКС казва: „Тази грижа трябва да се полага, когато лицето притежава търговско качество по отношение на всяка сделка”. Освен това ако беше допуснато институтът на абсолютната давност да се прилага за вземания произтичащи от търговската дейност на физическо лице ЕТ възниква въпроса защо тогава той да не се прилага и по отношение на останалите търговци юридически лица в частност и за всички останали юридически лица, които не са търговци по смисъла на ТЗ. Философията залегнала в законопроекта, както отбелязахме беше да се защитят гражданите, а не търговците били те физически или юридически лица. За последните се предполага, че имат необходимата организационна, финансова и прочие обезпеченост, както и че по отношения на тях е предвидено производство по несъстоятелност в случаите на неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост за разлика от гражданите. Поради това беше предвидено вземанията от търговската дейност на ЕТ да бъдат изключени от обхвата на абсолютната давност.
Сходни бяха съображенията и по отношение на другото изключение свързано с вземания произтичащи от упражняването на търговска дейност, а именно на физически лица – съдружници в дружество по чл. 357 или т. нар. гражданско дружество по ЗЗД. Съгласно тази разпоредба с договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел. В тези случаи физическите лица съдружници в дружеството на практика ще дължат същата грижа при изпълнение на задълженията си по сделките, които сключват каквато и едноличните търговци, а именно грижата на добрия търговец. Това е и едната от причините за включването на вземанията произтичаща от търговската дейност на съдружниците физически лица в гражданско дружество. Другата не по-малко важна причина е защитата на обществения интерес в случаите на изпълнението на поетите задължения от гражданското дружество, когато същото е избрано за изпълнител на обществена поръчка. Недопустимо според законодателя беше и в този случай, както при търговската дейност на ЕТ, физическите лица съдружници да се ползват от института на абсолютна погасителна давност особено по отношение на задължения свързани с изпълнение на обществена поръчка, когато неизпълнението може да доведе до сериозно засягане на обществения интерес.
2. В т. 2 на ал. 2 на чл. 112 ЗЗД сред изключенията са посочени вземанията произтичащи от непозволено увреждане. В своя чл. 45, ал. 1 ЗЗД разпорежда, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. От тази разпоредба освен задължението за обезвреда на причинените вреди се извличат и основните характеристики на непозволеното увреждане, а именно деяние, действие или бездействие, което е противоправно, нарушава установения в страната правов ред, извършено е виновно, умишлено или непредпазливо, настъпили са вреди, имуществени и/или неимуществени и е налице причинна връзка между деянието и вредоносния резултат.
Както по т. нар. основен състав, така и по всички специални случаи на непозволено увреждане абсолютната давност не ще намери приложение съгласно императивното правило на чл. 112, ал. 2, т. 2 от ЗЗД. Такива са :
– отговорността на лице, родител, попечител, настойник, което по силата на закона е длъжно да упражнява надзор върху други лица ако последните причинят вреди;
– друг специален състав е отговорност за вреди от чужди животни и вещи;
– специален състав е и случаят, когато се вменява отговорност на изпълнителя във връзка с изпълнение на възложената работа;
– преддоговорната отговорност също се приема, че е специален състав на деликтната отговорност.
– специален състав има и когато трето лице съзнателно попречи на изпълнението на договорно задължение и се дължат вреди;
– отговорност за непозволено увреждане се съдържа и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Именно същността на непозволеното увреждане като противоправно вредоносно деяние, чиито последици законът повелява да бъдат поправени тоест настъпилите вреди, независимо от техния характер, да бъдат обезщетени, мотивира законодателя да включи тези вземания произтичащи от деликт към тези хипотези при които не следва да намери приложение институтът на десетгодишна абсолютна давност. Недопустимо е да се ползва този ред за погасяване на защитата на лицето, на което се дължи обезщетение произтичащо от деликт. Обратното не би било нито справедливо, нито пропорционално на преследваната с въвеждането на абсолютната давност за физически лица цел.
3. Сред вземанията посочени в чл. 112, ал. 2 от ЗЗД, за които няма да се прилага абсолютната давност попадат и тези за неоснователно обогатяване. Съгласно чл. 55, ал. 1 от същия закон, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. От това определение става ясно, че неоснователното обогатяване възниква при правоотношение, свързано с разместване на имуществени блага:
– без правно основание;
– при неосъществено или отпаднало основание;
– при изпълнено погрешка чуждо задължение.
Фактическият състав съдържа следните елементи:
– липса на основание за сделката;
– обогатяване на едно лице (длъжник) – чрез нарастване на имуществото или чрез спестяване на разходи;
– обедняване на едно лице (кредитор);
– причинна връзка между обедняването на кредитора и обогатяването на длъжника;
– субсидиарност – чл. 59 ЗЗД намира приложение, само когато обеднелият няма друг иск за защита;
Основната правна последица от неоснователното обогатяване е, че длъжника дължи на кредитора връщане на неоснователно придобитото. Вземането е винаги парично и е до размера на по-малкото между размера на това, с което се е обогатил длъжника, и размера на това, с което се е обеднил кредитора.
Тези характеристики на неоснователното обогатяване мотивираха законодателя да изключи вземанията, произтичащи от него, от действието на абсолютната погасителна давност. Както и при непозволеното увреждане, подобно включване в обхвата би било несправедливо и непропорционално на преследваните цели.
4. На следващо място вземанията за издръжка също е предвидено да не се погасяват с изтичането на абсолютна десет годишна давност. Издръжката представлява законово задължение за едно физическо лице да осигурява средства за съществуване (най-често пари) на друго нуждаещо се лице от неговото семейство в широкия смисъл на тази дума. Задължените лица и редът, в който следва да се търси издръжка са регламентирани в чл. 80 от Семейния кодекс (СК), както следва:
1 . от съпруг или бивш съпруг;
2. от деца;
3. от родители;
4. от внуци и правнуци;
5. от братя и сестри;
6. от дядо и баба и от възходящи от по-горна степен.
За да възникне право на издръжка трябва да е налице семейноправна връзка, лицето, което претендира издръжка да не може да се издържа от имуществото си, а лицето което дължи издръжка да е в състояние да предостави такава. Задълженото лице следва да може да издържа себе си и след това лицата посочени по реда на чл. 81 от СК деца, съпруг и бивш съпруг, внуци и правнуци, братя и сестри, дядо и баба и възходящи. Плащането на издръжката става ежемесечно. При забава се дължи лихва.
За издръжката има предвидена специална давност в чл. 87 от СК, а именно: „Издръжка за минало време може да се търси най-много за една година преди завеждане на иска“. Този едногодишен срок се отнася до момента, в който правото на издръжка бъде установено със съдебното решение, след което важи общият петгодишен давностен срок.
Именно семейноправният характер на правото и свързаното с него задължение за издръжка, както и с оглед установената конституционна закрила на семейството от държавата и обществото, мотивира законодателя да изключи и при тези вземания приложението на института на абсолютната давност, като по този начин не допусне да бъде лишено правоимащо лице от защита на правото му на издръжка заради изтекъл давностен срок. Разбира се и тук, както и при всички основания по чл. 112, ал. 2, важи общата петгодишна погасителна давност, при прекъсването на която обаче започва да тече нов петгодишен давностен срок, което при десетгодишната абсолютна давност е невъзможно.
5. На следващо място извън обхвата на десетгодишния давностен срок попадат и вземанията за трудови възнаграждения. Трудовото възнаграждение представлява дължимата насрещна престация от работодателя срещу предоставянето на работна сила от страна на работника. Това следва от разпоредбата на чл. 242 от Кодекса на труда (КТ), който прокламира, че положеният труд е възмезден. Съгласно чл. 124 от КТ плащането на трудовото възнаграждение е част от императивно установените задължения на работодателя. А съгласно чл. 128 от КТ: “Работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника уговореното трудово възнаграждение за извършената работа”. Размерът на трудовото възнаграждение се определя с трудовия договор.
И тук както и при вземането за издръжка законодателят прецени, че с оглед съществуващата конституционна закрила на правото на труд, на минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на извършената работа, следва да изключи вземанията за трудово възнаграждение от обхвата на абсолютната давност с оглед недопускане на злоупотреби и накърняване на права на работниците и служителите.
6. Аналогични са аргументите за изключване на вземанията за обезщетения по Кодекса на труда. Като тук без изключения попадат всички обезщетения по КТ, а именно:
1. Обезщетение при недопускане на работа – чл. 213 КТ;
2. Обезщетение при временно отстраняване от работа – чл. 214 КТ;
3. Обезщетение при командировка – чл. 215 КТ;
4. Обезщетение при преместване – чл. 216 КТ;
5. Обезщетение при трудоустрояване – чл. 217 КТ;
6. Обезщетение при бедствие – чл. 218 КТ;
7. Обезщетения при правомерен отказ на работника или служителя да изпълнява работата – чл. 219 КТ;
8. Обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение – чл. 220 и сл. КТ;
9. Обезщетение при незаконно уволнение – чл. 225, ал. 1 и 2 КТ;
10. Обезщетение при недопускане до работа на възстановен работник или служител – чл. 225, ал. 3 КТ;
11. Отговорност на работодателя за други вреди, причинени на работника или служителя – чл. 226 КТ.
7. Извън обхвата на абсолютната погасителна давност по чл. 112 остават и вземанията по повод на приватизационни сделки. Доколкото все още има неизпълнени задължения от страна на физическите лица придобили имущество по реда на приватизационните закони, за да се изключи възможността за шиканиране и евентуално накърняване на обществения интерес в тези случаи беше възприето от законодателя за тези вземания свързани с приватизацията да се прилага общата петгодишна давност.
8. Последното изключение от приложното поле на десетгодишния давностен срок е за вземанията по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт. Тук мотивите на законодателя са идентични с тези за вземанията по приватизационни сделки.