І. Разлики
1. Първата отлика е срокът. Докато общата погасителна давност е пет годишна. Абсолютната погасителна давност е с двойно по-дълъг срок сравним с аналогичния срок за погасяване на публични задължения. Трябва да отбележим, че с оглед на характера на новия институт продължителността е изцяло оправдана.
2. И тук идваме до следващата съществена разлика с общата погасителна давност – прекъсването на давността.
От прекъсването на давността започва да тече нова давност, а когато вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години /чл. 117 ЗЗД/. Когато вземането е предявено частично, давността се прекъсва само за предявената част.
Основанията за прекъсване на давността са уредени в чл. 116 от ЗЗД:
1. с признаване на вземането от длъжника, като с него само се декларира съществуването на правото на кредитора. Признанието не е задължително да включва намерение за изпълнение и има действие само ако задължението съществува към момента на извършването му. Признанието може да е изрично или мълчаливо. То е изрично, когато е направено с искане до кредитора да се отложи срокът на изпълнение или да се приеме частично изпълнение или да се извърши разсрочване на плащането. Тоест по недвусмислен начин е показано, че длъжникът не оспорва съществуването на вземането. Мълчаливо признание ще е налице, ако чрез действията си длъжникът не отрича съществуването на задължението си – например ако изплати лихвите по едно задължение или ако предложи обезпечение на вземането и др. Признанието трябва да бъде направено преди изтичане на давностния срок, да бъде адресирано до кредитора или до негов представител, в противен случай, то няма да породи действие.
2. с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство, ако те не бъдат уважени обаче, давността не се смята за прекъсната;
3. с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Видно от изложеното при т. нар. обща давност прекъсването винаги води до своеобразно рестартиране и нов петгодишен срок. Това не е така при абсолютната давност, при която независимо от прекъсването с изтичането на 10 години вземането се погасява. Това е направено с оглед на целта, с която се създава този нов институт в българското гражданско право, а именно прекратяване на фигурата на т. нар. „вечен длъжник”. Съгласно чл. 117 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност и това може да продължи неограничен период от време, като кредиторите безкрайно могат да преследват длъжниците физически лица. В последните години се наблюдават редица случаи на изпълнителни производства срещу граждани, които продължават над 10, 15 и повече години. През цялото това време на длъжника се начисляват лихви, такси и разноски, които в повечето случаи многократно започват да превишават размера на главницата. На практика изпълнителните производства могат да продължат до безкрайност, въпреки че длъжникът е загубил голяма част или цялото си имущество и очевидно е в обективна невъзможност да изплати своите дългове. Съгласно действащото законодателство при смърт на длъжника изпълнителните действия продължават и срещу неговите наследници. Към настоящия момент има открити процедури за принудително изпълнение, засягащи над 600 000 български семейства, а хиляди български граждани са преследвани от колекторски фирми, много често за твърдяни задължения от преди 10, 15 и повече години.
В нашето законодателство има добре уредена процедура за обявяване в несъстоятелност на търговци, но липсва каквато и да е възможност едно физическо лице, когато не може да погаси своите изискуеми задължения, да започне процедура по т. нар. личен фалит или да се освободи от задължение след изтичане на определен период от време. Заради това страната ни непрестанно търпи критики от Комисията по петиции и жалби в Европейския парламент, която регулярно разглежда такива от български граждани по тази тема.
В повечето европейски държави има въведен регламент за потребителска несъстоятелност или абсолютна давност. Единствено в нашата страна за разлика от останалите страни – членки на ЕС до приемането на допълнението в ЗЗД нямаше абсолютна давност за задължения на граждани. Институтът на абсолютната давност в ЕС е регламентиран в гражданските кодекси на Белгия, Германия, Франция, Португалия, Румъния и други държави. В по-голямата част общият давностен срок, който е установен, варира от 3 години, например Румъния, Словакия, Германия, Дания, Чешката Република до 30 години – Австрия, Люксембург и отчасти Белгия. 10-годишният общ давностен срок е най-разпространен в законодателството на държавите членки, като тенденцията в последните години е да се върви към неговото намаляване до размера на общите давностни срокове. Ето защо законодателят прецени, че бързо и ефективно решение за избягване на съществуването на фигурата на т. нар. вечен длъжник е въвеждането на 10-годишна абсолютна погасителна давност по отношение на физическите лица. С въвеждане на 10-годишна абсолютна погасителна давност няма да се промени действащия в момента режим за обща давност и длъжниците ще могат по сегашния регламент да се възползват от нея.
С 10-годишния давностен срок за погасяване не само на публични, но и на частни вземания срещу физически лица ще се даде шанс на гражданите да започнат на чисто, образно казано, и да изградят своя живот отново. Достатъчно са защитени интересите на кредиторите, защото 10 години е един дълъг срок, в който те реално могат да събират вземанията си, като в по-голямата част от случаите могат да се снабдят на извънсъдебно изпълнително основание с изпълнителен лист и да се възползват от ускорените съдебни процедури на заповедното производство.
3. Друга съществена отлика е във вида на вземането за което се отнася абсолютната погасителна давност. Докато общата погасителна давност се отнася както за парични, така и за непарични вземания, то абсолютната е насочена само и единствено към погасяването на парични задължения, защо това е така вече разяснихме.
4. Освен това абсолютната давност не се прилага в случаите на отсрочване и разсрочване на задължението, докато при общата давност подобни изключения не са предвидени и тя се отнася и за тези случаи. Логиката зад това законодателно разрешение е, че отсрочването или разсрочването са резултат от договаряне или иначе казано съгласуване на волите на кредитора и длъжника за отлагане във времето на изпълнението на паричното задължение най-често поради временни затруднения на длъжника от различен характер. Нещо повече разсрочването или отсрочването в повечето случаи са по инициатива на длъжника, макар по време на извънредното положение през пролетта на 2020г. и после по време на извънредната епидемична обстановка такава стъпка да беше предприета и от някои кредитори. Ето защо беше възприето, че в тези случаи доколкото става въпрос за договорна автономия на страните и изрично изразена от тях воля не следва да се предоставя възможност за абсолютно погасяване на задължението, за да се съхрани справедливостта и балансът в отношенията длъжник – кредитор и в гражданския оборот като цяло.
ІІ. Прилики
1. Началният момент на давността и при общата и при абсолютната погасителна давност е съгласно регламентираното в чл. 114 от ЗЗД, а именно от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случаите, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. При искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. За вземания от непозволено увреждане началният момент на давността е от откриването на дееца, но както ще видим по нататък при непозволено увреждане тече общата погасителна давност, а абсолютната не намира приложение.
2. Друга прилика между общата и абсолютната давност е спирането на давността уредено в чл. 115. Вече посочихме, че в чл. 112, ал. 3 от ЗЗД изрично е записано, че за абсолютната давност се прилагат правилата на чл. 115. Давностният срок се спира в периода от време, през който кредиторът не може да упражни правото си на иск. При спирането, за разлика от прекъсването, изтеклият до момента на спирането срок се зачита, като след отпадане на причините за спирането, давностният срок продължава да тече от момента в който е бил спрян. Важно е да се отбележи, че по време на спирането на давностния срок, правото на кредитора се ползва със защита и той може да предяви иск. Основанията за спиране на давността са изчерпателно изброени в закона, а именно:
1. между деца и родители, докато последните упражняват родителски права;
2. между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството;
3. между съпрузи;
4. за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението;
5. за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба;
6. за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността;
7. докато трае съдебният процес относно вземането.
3. И за общата и за абсолютната давност ще важи специалното правило, когато давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, в тези случаи искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им.
4. Още една прилика между абсолютната и общата давност е, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания – за лихви, разноски и др., макар давността за тях да не е изтекла /чл. 119 от ЗЗД/. Това законодателно разрешение логично следва от акцесорния характер на вземанията произтичащи от главното вземане, като последните не могат да съществуват самостоятелно след неговото погасяване.
5. И при абсолютната давност недействително ще е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла, като по този начин се охраняват интересите и на кредитора и на длъжника.
6. Както при общата давност, така и при абсолютната длъжникът може да се откаже изцяло или частично от вече изтекла погасителна давност с едностранно волеизявление. Разликата с признанието е, че то има действие от момента, когато е направено и давността при него все още не е изтекла