ПОНЯТИЕ И ФУНКЦИИ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО. РАЗВИТИЕ НА ЗАКОНОДАТЕЛНОТО РЕШЕНИЕ В ЧЛ. 112 ЗЗД
Законодателната уредба на погасителната давност в българското гражданско законодателство се съдържа в Закона за задълженията и договорите – чл. 110 – чл. 120. Макар законодателят да не е дал легално определение на погасителната давност в теорията отдавна е прието, че тя представлява срок, през който поради бездействието на кредитора правото му да търси защита за вземането си по принудителен ред се е погасило. Давността обаче не настъпва ex lege с изтичането на съответния срок. Чл. 120 от ЗЗД предвижда, че давността не се прилага служебно. Необходимо е длъжникът да се позове на изтеклата погасителна давност пред съд или съдебен изпълнител. В този смисъл позоваването на погасителна давност е средство за защита на длъжника и може да се направи като възражение по предявен от кредитора иск или в образувано изпълнително производство. Важно е да се отбележи, че с възражението за изтекла давност се погасява само възможността на кредитора да търси правата си по принудителен ред, а не и правото му да получи изпълнение на задължението. Ето защо в чл. 118 от ЗЗД се казва, че ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Тоест материалното право не се погасява и ако длъжникът изпълни задължението си, то няма да е налице неоснователно обогатяване на кредитора защото няма да сме изправени пред хипотезата нито на недължимо платено, нито на недължимо получено.
Общата погасителна давност за всички вземания настъпва с изтичането на петгодишен срок, освен ако в закон не е предвиден друг срок /чл. 110 от ЗЗД/. Още в чл. 111 от ЗЗД се съдържа изключение от общата давност, а именно тригодишна давност за:
- вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност;
- вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор;
- вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.
Със ЗД на ЗЗД /ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 02.06.2021 г./ беше установено още едно изключение от общата петгодишна давност, а именно 10 годишната абсолютна давност, на която като нов институт в българското гражданско право ще се спрем сега.
ЗД на ЗЗД беше внесен на 25.06.2020г. като в първоначалната редакция беше създадена разпоредбата на чл. 112а, която се различава съществено от окончателно приетата норма на чл. 112 от ЗЗД. Първоначално се предвиждаше института на абсолютната погасителна давност да бъде уреден в нов чл. 112а, но впоследствие с оглед на факта, че нормата на чл. 112 беше отменена се възприе като по удачен вариант създаването на нов чл. 112. Това правнотехническо уточнение разбира се не е най-важното и съществено различие в коментираната разпоредба.
Ето каква е първоначалната редакция на чл. 112а:
„Чл. 112а. С изтичането на десетгодишна давност се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването и, освен в случаите когато задължението е отсрочено или разсрочено.
Разпоредбата на ал. 1 не се прилага за :
- задължения на физически лица, упражняващи дейност като еднолични търговци;
- задължения произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.”
А това е окончателната редакция на чл. 112:
„Чл. 112. (Изм. – ДВ, бр. 16 от 1977 г., отм. – бр. 12 от 1993 г., нов – ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 02.06.2021 г.) С изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването и, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено.
Давността по ал. 1 не се прилага за вземания:
- от търговската дейност на еднолични търговци или на физически лица – съдружници в дружество по чл. 357;
- за непозволено увреждане;
- за неоснователно обогатяване;
- за издръжка;
- за трудово възнаграждение;
- за обезщетения по Кодекса на труда;
- по повод приватизационна сделка;
- по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт.
За давността по ал. 1 се прилагат чл. 115 и 118.”
Ще сравним чл. 112а и чл. 112, като по този начин ще проследим развитието и промените във вижданията на законодателя за института на абсолютната давност и неговия обхват, както и ще направим съпоставка с общата давност уредена в ЗЗД.
На пръв поглед разпоредбите на чл. 112а, ал. 1 и на чл. 112, ал. 1 са идентични, но има една съществена разлика в предметния обхват. Докато чл. 112а говори за погасяване на „всички вземания срещу физически лица”, то в чл. 112 вече става дума само и единствено за „парични вземания срещу физически лица”. На какво се дължи тази разлика и какво е значението на окончателната редакция на текста.
В първоначалния вариант се предвиждаше погасяването на всички вземания срещу физически лица тоест не само паричните, но и задълженията за предаване на вещи или за извършване или неизвършване на определено действие. Доколкото обаче повечето задължения на физическите лица са парични, а останалите случаи не са толкова често срещани в практиката и респективно не създават толкова проблеми беше направена редакция по време на второто четене на законопроекта в Комисия по правни въпроси и беше възприето разрешението абсолютната погасителна давност да се отнася единствено до парични вземания срещу физически лица.
На следващо място втората голяма разлика между първоначалния вариант и окончателната редакция са изключенията, при която абсолютната давност не се прилага. В първоначалната редакция този абсолютен давностен срок е предвидено да не важи по отношение на:
- задължения на физически лица, които упражняват търговска дейност, като еднолични търговци – изключение с оглед правосубектността на лицата;
- задължения произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.
В окончателно приетия текст тези три изключения са редактирани, като към тях са добавени още шест.
Вместо за „задължения” в действащата редакция на разпоредбата вече се говори за „вземания”, като по този начин тя се синхронизира с останалите разпоредби отнасящи се до давността в ЗЗД, където се употребява именно терминът „вземания”.
На следващо място изцяло е редактирано изключението с оглед правосубектността на лицата като е предвидено абсолютната давност да не се прилага за вземанията от търговската дейност на еднолични търговци. Логиката на законодателя за тази промяна е, че е ясно от съответните разпоредби на Търговския закон, че едноличен търговец може да бъде единствено физическо лице и не е необходимо подобно пояснение в ЗЗД. Освен това е добавено и едно ново изключение с оглед правосубектността, а именно вземания произтичащи от упражняването на търговска дейност извършвана от лица съдружници в дружество по чл. 357 от ЗЗД или т. нар. гражданско дружество.
В окончателната редакция умишлено са разграничени в отделни точки вземанията за непозволено увреждане от тези за неоснователно обогатяване. В чл. 112 буквалното тълкуване водеше до извод, заради употребата на съюза „и”, че трябва да са налице кумулативно подлежащи на удовлетворяване вземания произтичащи от непозволено увреждане и от неоснователно обогатяване и едва в този случай да се приложи изключението за 10 годишна погасителна давност.
Добавени са към изключенията и случаите на вземания:
- за издръжка;
- за трудово възнаграждение;
- за обезщетения по Кодекса на труда;
- по повод приватизационна сделка;
- по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт.
Защо това е направено и какво е значението на всяко едно от изключенията ще разгледаме подробно по нататък.
Важно е да се отбележи, че в ал. 3 на чл. 112 от ЗЗД законодателят изрично предвиди, че за абсолютната давност се прилагат чл. 115 и 118 от същия закон. Чл. 115 урежда случаите на спиране на давността, на които ще се спрем подробно после, а чл. 118 прокламира, че изпълненото задължение при изтекла давност не е недължимо платено и не е налице неоснователно обогатяване независимо дали длъжника е знаел или не за изтеклата давност.
Възниква въпросът защо тогава има изрично посочване на разпоредбите на чл. 115 и чл. 118 и означава ли, че след като няма посочени други разпоредби отнасящи се до общата давност, то те не се прилагат при абсолютната. Тук е мястото да отбележим, че по отношение на абсолютната давност се прилагат всички правила и на общата давност, с изключение на тези, за които в чл. 112 от ЗЗД изрично е предвидено, че не се прилагат. Иначе казано както навсякъде в гражданското право, така и тук всичко, което не е изрично посочено като изключение или забрана ще намери приложение. Изричното посочване беше предвидено, за да не се допуска каквото и да е произволно и превратно тълкуване, че случаите на спиране на давността по чл. 115, както и правилото на чл. 118 няма да намерят приложение при абсолютната давност.